Към Епопея на незабравимите в прехода към демокрация (1989-1997)
 

Иван ГАРЕЛОВ:  журналистът-институция 

Д-р Соломон Паси *)

Президент на Атлантическия клуб

 

 

Демокрацията има множество и добре известни разлики с диктатурата.  Но една от най-неочакваните е, че демокрацията често забравя родителите си и акушерите си, за разлика от диктатурата, която ги обожествява.  Днешната българската демокрация не прави изключение.  Ако днес имаше някакъв съвкупен образ на Иван Вазов и Симеон Радев, той би имал изобилие от персонажи – и по-вокални, и по-обрани – достойни за една много дебела "Епопея на забравените строители на съвременна България".   Запазено място в тази виртуална "Епопея..." ще има и Иван Гарелов -- човекът-Панорама, журналистът-институция на прехода към демокрация. 

 

В зората на прехода – за разлика от днес – нямаше Интернет, но имаше авторитети.  Днес, отчасти заради триумфиращия популизъм, отчасти заради социалните мрежи масовизирали хейтърство, авторитетите се сринаха и опразниха социална ниша, в която периодично се настаняват временни герои. Но в годините след 1989 българинът виждаше света основно през екрана на своя телевизор, който превръщаше своите персонажи ту в авторитети, ту в анти-такива. Телевизорът беше основен играч – и център нападател, и вратар, и най-често рефер – в политическия мач, в който зажаднелия за информация зрител често викаше и за двата отбора. 

 

В началото на прехода България беше буре с барут.  Лесно можем да си представим каква можеше да бъде съдбата на това буре, ако погледнем съседното югославско буре, което Милошевич не спря да взривява в протежението на цяло едно десетилетие.  Телевизорът -- разбирай БНТ! -- имаше властта да запали на това буре фитила, или да го дръпне предпазно в аванс.  Но никой, дори БНТ, нямаше властта да върне обратно в бутилката духа омразата, ако той беше изскочил и завладял често превъзбуждащата се нация.  

 

В БНТ имаше множество утвърдени колоси на тогавашната журналистка, както и изгряващи звезди.  Включително солидно стоящи журналисти-международници, каквито днес са по-редки птици.   Но сред всички нови и стари предавания имаше едно, което което изпъкваше ярко с авторитет, баланс, престиж, влияние и журналистическо майсторство.  Това беше съботната Панорама, водена и ежедневно балансирана – често с магия! – от Иван Гарелов.

 

Аз съм давал десетки интервюта пред Гарелови колеги в CNN, BBC, DW, RFI, Ехото на Москва, в Индия, Китай, Израел, Египет, Южна Корея, Куба, Ботсвана и някои други страни.  И имам опита да заключа, че Гарелов е журналист по световения стандарт за тази професия.  Иван има талантa – ;;;;;;;;;;;;;;;;;;

толкова дефицитен днес у нас – да изтръгне от събеседника мнението му даден въпрос, а не да използва беседата за да налага собствената си теза или личност.  Иван е лаконичен, а това е една от тайните на добрата журналистка.  Но Панорама беше не само висш журналистически пилотаж.

 

Панорама беше много повече от предаване. Тя беше нещо като Магнаурската школа с два Факултета:  политически и журналистически.  Легиони от прохождащата политическа класа и трансформиращата се журналистичедка гилдия бяха възпитани в студиото на Панорама или кабинета на Гарелов.  И аз доста научих в тази лаборатория.  Днес – 25 г по-късно – усещам липсата на еквивалент на Гареловата Панорама, в който да се усъвършенствам и аз самия и да поддържам формата си по журналистическите законите на новото съвремие.

 

Днес, от дистанцията на времето осъзнавам, че Панорама играеше транквилизиращата роля на горна камара на Великото и следващите две народни събрания...  Тя изпускаше напрежението, нагнетено през седмицата в често неовладяемия парламент. 

 

В съботната Панорама, наредени като в бръснарница, чинно изчакваха реда си "по-първите" представители на всички политически сили.  Но не за гладиаторски сблъсък помежду им, целящ да обезглави словесно опонента, за да екзалтира зрителя.  Иван противопоставяше мненията, но владееше баланса на ситуацията, респектираше събеседниците си към поведение далеч по-пристойно от тяхното в парламента.

 

А в други случаи, като психотерапевт Иван сам се превъплътяваше в опонент на събеседника си, но оня опоненет, който иска да чуе, а не само да бъде чут.  Е, в някои случаи Иван играеше ролята си с едва доловима насмешка, в други (като в моя) – по задължение, а в трети с особен хъс.  Бръснарницата приемаше невчесания изгряващ политически елит, за да го оплеви, оформи и върне на нацията във вид, смилаем за нея. 

 

Панорама беше институция и затова беше често обект на натиск или откровени опити за цензура, дори директно от министерския съвет.  Бил съм няколко пъти в Ивановия кабинет, непосредствено преди предаването, когато някой голям началник му звънваше (за повече респект -- по петолъчката *10), за да го помоли – кога по-префинено, кога по-бутално – да свали тема или участник ей така, в последния момент.  Иван в такива случаи можеше да се изпоти, но не се предаваше.  Авторитетът на Гарелов се крепеше на това, че даваше думата на всеки значим възглед.  Макар че даваше думата  с различно удоволствие на различните си събеседници – и за негова чест полагаше усилия да прикрива това! – той не цензурираше никого. 

 

*10)  Бел под линия.  Засекретена телефонна линия, обслужвана от МВР, свързваща няколко хиляди души в страната – представители на държавната и партийна номенклатура.  Притежанието на такъв номер в кабинета бешепоказател за социален статус и вдъхваше респект у всеки отсреща, независимо, че и той има същия номер.

 

Днес, когато думите "бръснарница" и "петолъчка" са извън употреба, как да обясним на съвременниците си какво е „бръснарница с петолъчка” – ще решат, че е някаква арт-инсталация.  Впрочем и преди 10 ноември такъв израз би разсмял мнозина, като политически оксиморон. 

 

Гарелов не се задоволявше само с отразяване на събитията.  Той ги правеше.  Именно той инициира създаването на Комитета Кувейт, който изигра важна роля в балансиране на общественото мнение по много болезнения въпрос за изпращане на българския контингент в Кувейт.  Комитетът Кувейт беше модел и за Атлантиеския Клуб, а Иван беше измежду неговите учредителите му и първи директори.

През лятото на 1990 в Панорама имах първото (от стотици последващи) живо ТВ участие. Тогава за пръв път изпитах – и трайно се инфектирах от – сценичната треска на живия ТВ формат, заради която и до днес отбягвам предавания на запис.  

А едно от най-незабравимите ми предавания беше на 30 октомври 1992,  тъкмо кацнал от Копенхаген, където Атлантическият Клуб стана първият новоприет от Нова Европа в Атлантическата Асоциация към НАТО. Тогава – съвсем неканен и  на ръба на добрия тон на приятелството – нахлух в гримьорната на Иван и му поисках трибуна.  Иван беше под пара, натиск и страхотно напрегнат:  държавата беше точно в средата между Боянските ливади на президента Желев и оставката на Филип Димитров – начало на парламентарна криза с неясен изход.  Поканените вече участниците бяха много повече, отколкото времето за тях.  Иван ми каза:  "фул съм, нямам и секунда отгоре!"  Отговорих му нещо в духа:  "Иване, адски важно е! Вчера България стана първата нова страна, влязла в структура на НАТО – преди Полша, Чехословакия, Унгария.... Лично Манфред Вьорнер се застъпи.  Това е исторически момент.” Иван се донапрегна, почуди се за момент, дали не бълнувам, дали да не ме изхвърли от гримьорната... Накрая просто се засмя, като примирен със съдбата си човек, който няма какво повече да губи и каза:  Майната му, бягай да се преобличаш!  В тази вечер аз обявих в Панорама нещо в този дух: "България вече влезе в НАТО" -- констатация, подранила с някакви си 12 години, но все пак относително вярна. 

 

Благодарен съм и до днес на Иван за един мъдър съвет, повлиял върху ключов избор в живота ми.  Няколко месеца след Копенхагеския пробив на Атлантическия Клуб президентът Желев, премиерът Беров и външният министър Даскалов ми предложиха да стана посланик в НАТО.  Посъветвах се по тази – за мнозина много изкушаваща –перспектива и с Иван, който ми каза: "Посланик ще ти отива или да започнеш кариерата ти, или да я приключиш.  Първото си го направил, от второто си далеч." 

 

Не знам на колко лични съдби и политически каузи Иван Гарелов успя да повлияе през последните 25 години – може би името им е легион.  Аз бях просто един от мнозината, които имаха доверие на мъдростта на преценката му и надеждността на неговото приятелство.  А мястото му е не в „Епопея на забравените строители на съвременна България”, а в „Епопеята на незабравимите”.

 

-----------------------------------------

*)  ВИЗИТКА:

Президент-основател на Атлантическият Клуб в България

Министър на външните работи (2001-2005)

Председател на Съвета за Сигурност на ООН (в 2002, 2003)

Председател на ОССЕ (2004)

Председател на Парламентарни комисии по външна политика и отбрана (2001, 2005-2009)

Депутат (1990-1991, 2001-2009)

Участник в Националната кръгла маса за преход към демокрация (1989-1990)

 

 

 

 

DRAFT:  

16 октомври, 2015 / 14:50